Бяла тишина ?

Велико Търново.
Автомобил. Автомобил. Автомобил. Автомобил паркира. Хорски смях. Удар с чук от строеж. Машина за рязане на дърва. Музика от !касетофон. Добре, че поне не е чалга. Вик.
Силистра.
Камионът, който събира боклука. Всяка сутрин в осем. Кучешки лай. Котешки бой. Музика от касетофона на кола. В три през нощта, де. Децата викат, та чак се дерат. Детски песнички от детската градина. Тра-ла-ла-ла-ли. Майките им се карат. "Гошоооо, идвай тука."
Златни пясъци.
Хората говорят. Мноооого. И на различни езици, разбира се. Различна музика от различни места. Джаз, поп, хаус. Викачи по заведенията. "Заповядайте при нас - има сафрид, пъстърва, сьомга." Смехове, виканици. Забавно е.
София.
Тук е върхът. Автомобил умножено по един милион. Камион. Тир. Самолет, самолет, самолет. Клаксон. Сирена. Аларма. Музика. Хорски говор, смях, викане. Тракане. Влачене на нещо желязно. Цвърчене. Скърцаща люлка. Всичко едновременно.
Къде остана тишинатаааа? Няма почивка от този безкраен шум. Искам да чуя песента на птичките. Валенето на дъжда. Шумолящия в листата на дърветата вятър.
Знаете ли какво е прекрасен детски спомен? Аз на село, сутрин в леглото. Точно срещу прозореца се вижда дърво. На него има гнездо. Не се чува нищо друго освен тихичко:
Гу-гу-гу.
Гу-гу-гу.
Гу-гу.....

Същественото за човека е невидимо за очите (есе)

   Най-същественото за човека са неговите духовни ценности -  тези, благодарение на които той се чувства щастлив, развива се като личност и помага и на други хора да го направят. Можем ли да видим с очите си здравето, свободата, любовта, знанието? Можем да видим техния израз, но не и самите тях. Човешките очи виждат единствено материалното, но нима то е най-същественото?

   Материалното, само по себе си, без комбинация с духовна ценност, не би могло да направи човека щастлив и успял. По света има изключително много хора, които се стремят единствено към богатство като смятат, че то е ключът към тяхното щастие, че то ще им донесе всичко останало от само себе си и без никаквни допълнителни усилия. Но „внимавай какво си пожелаваш“ са казали хората. Представете си богат човек без здраве и свобода. Той не би могъл да оцени, дори да притежава видимото, защото ще е закован на легло или в някоя килия, но и в двата случая ще е затворник на самия себе си. Представете си милионер, в чийто живот няма и капка от любов. Той не би могъл да се радва пълноценно на имуществото, защото самотата ще го обгръща от всички страни. А паралия без знание би бил просто неуспял глупак с богатство, което най-вероятно дори не е заслужил. Нима тези хора са щастливи? Ако техните пари и имоти ги правят такива, то те са абсолютно пусти отвътре, не притежават нормалните човешки ценности и нужди, от което можем да стигнем до извода, че дори са вид изроди. Защото изродът може да бъде не само човек с физически недъг, а и с психически такъв. А липсата на нормална ценностна система, липсата на духовност можем да наречем точно недъг. Богатството би могло да спомогне за щастието на човека, би улеснило постигането на неговите цели, но в никакъв случай само то не би могло да го ощастливи. Още по-малко може да се твърди, че то е най-важното за човека.

   Пишейки „Малкият принц“, Антоан дьо Сент Екзюпери показва на „големите“, че едно дете може да бъде много по-мъдро и оригинално от тях, защото неговото мислене не е продиктувано дотолкова от обществото и не е мислене „в калъп“. Но освен това, Екзюпери твърди, че у много от съвременните хора се губят духовните ценности и го казва най-вече чрез израза „Най-същественото е недивимо за очите“. Един човек би могъл да бъде щастлив, без да притежава имуществени блага. Например  мъж, който е здрав, свободен, има семейство, което го цени и обича, има знание, благодарение на което си изкарва прехраната и същевременно с това е полезен и на обществото. От щастието би могла да го раздели единствено алчността. Ценностите могат да са свързани по някакъв начин и с материалното, но те най-вече трябва да са „обърнали поглед“ към духовното, защото то прави човека от човече в Човек. Именно безплътното – нравствеността, съзнанието, морала разграничават нас, хората, от животните.  А завръщането към физическото и материалното ни принизява по-близо до тях и това е една голяма крачка надолу за човечеството като цяло. Най-важното за човка е духовността – тя го прави щастлив и тя го издига.

   Материалните блага не носят щастие и успех. Те могат единствено да спомогнат за тях. Най-същественото нещо за човека са неговите духовни ценности, а тях той не може да види с очите си. Може единствено да ги усети, да ги цени и да им се радва.

На нас, с любов

Една едничка мисъл. Просто мисъл, преминала през съзнанието, подобно на лъч светлина. Прокрадва се между останалите, тихичко и нежно излиза на повърхността. Какво е способна да направи тя? Пулсът се ускорява, кожата леко настръхва, зениците се разширяват, а на лицето се появява усмивка. Не, тя не е от онези широки, весели усмивки. Тя мека и съвсем трудно забележима. Но е там, има я и е факт. Тя е...     
   Мисълта за теб. Прекрасна. Не е просто мисъл, превърнала се е в нещо повече – копнеж, блян, мечта... За теб. Лъчът светлина вече е слънце, което ме огрява. Гали ме по кожата и даже леко ми пари. Но ми харесва, ах, как ми харесва! Дотолкова, че искам да ме изгори цялата, да ме превърне в пепел, после като феникс да се възродя наново и така пак и пак, и пак, и пак!... До безкрай.
   По дяволите, как те искам! Имаш ли представа? Бурно, неописуемо, недопустимо желание ме разтърсва из основи! Очите, усмивката, ръцете, докосванията, жестовете. Целия те искам! До мен, всеки ден, всяка вечер, всяка сутрин, но да си близо. Да те милвам нежно, да те прегръщам силно, да те целувам страстно. Да те усещам... и да е прекрасно.
   Иде ми да обърна света наопаки, да го завържа, да избягам от него и да дойда при теб. Времето изплашено да спре, за да ни остави да изживеем своята приказка. Ще я напишем така, както на нас ни харесва, ще я изпълним с най-красивите и трогателни думи. След това ще я украсим с рисунки във всички нюанси – жълто, червено, синьо, зелено...И накрая ще я подпишем доволни:
                                                                                 На нас, с любов

Приятелството е солта на земята (есе)

   Мило Дневниче,
   Напоследък приятелството е незаменима част от живота ми и все повече се замислям за него. Безценно е. Както хората не можем да битуваме без най-обикновената, най-често използвана и най-любима подправка солта, така – без приятелството. Хората около нас удовлетворяват нуждата ни от комуникация, но приятелите се различават от останалите по това, че винаги са до нас.  В добро или лошо те ни изслушват, подкрепят, съветват, обичат.
   Всъщност искам да ти кажа, че сред всичките познати срещнах приятел. Той е страхотен. Споделям всяка добра новина с него. Миналия месец например разбрах, че съм спечелила екскурзия до Италия и той се радва толкова много за мен. Споделеното щастие е два пъти щастие, казват хората. Е, може би не чак двойно, но със сигурност ти става приятно, когато има с кого да изживееш хубавите моменти от всекидневието. Така изразяваш емоциите си, а заедно с тях и част от самия себе си. Успехите на другия също те карат да се чувстваш добре. Приятелството не се състои в това само да извличаш ползите, а и да даваш. Трябва да има обратна връзка в отношенията. Да се преживяват прекрасните моменти заедно, споделяйки, но и да се създават нови такива. Да караш другия да се усмихва и той – теб. Това му е безценното на приятелството – да имаш някого с когото да споделиш всичко хубаво, който те кара да изпитваш приятни емоции, който да разчупва сивото ти ежедневие. А ти, от своя страна, да правиш същото за него.
   Животът не е само усмивки и забавление. Силна нужда от приятел имаш, когато преживяваш тежки моменти. Моят приятел е до мен във всеки един такъв. Наскоро почина любимата ми баба и благодарение на неговата помощ, аз успях да преживея това по-леко. В това се крие същината на дружбата. Всеки може да бъде до теб, когато се забавляваш, но само истинският приятел няма да ти обърне гръб и когато плачеш. Той ще ти подаде ръка и ще те успокои. Винаги можеш да разчиташ на него, дори и когато му се обаждаш в средата на нощта, по никое време. Никога не би ти се присмял и не би ти затворил телефона. Разбира се, ти трябва да си готов да направиш същото за него. Приятелите трябва да се подкрепят, защото заедно стават по-силни. Ако приятелят ти греши в нещо, ти трябва да му го кажеш, но въпреки това да останеш с него. Истинският приятел никога не предава своя другар. Това е толкова успокоително – да знаеш, че винаги ще има някой, който да е с теб. Приятелството е една опора, на която можеш да се облегнеш по всяко време, дори и в най-трудното.
   И така, мило Дневниче, безценно и основно нещо в живота на човека е приятелството. Също, както е солта. Благодарение на дружбата ние се радваме повече и плачем по-малко. Не е ли това прекрасно?


П.П.
Нужно ли е да споменавам, че това е просто художествен текст и всяка прилика с действителни лица и събития е случайна? :)

Властта - начини на употреба (есе)

   Аз мога да ти кажа, че властта е нещо прекрасно. Тя се явява лидер над масата и когато този лидер мисли за обикновения човек, то неговото влияние върху обществото е положително. Нека се вземат за пример медиите: често те организират кампании за набиране на средства. По този начин помагат на нуждаещите се и, от друга страна, показват на човека, че той трябва да бъде благороден и да мисли за останалите, освен за себе си. Могат да се споменат и изпълнителната и законодателната власт: тяхната цел е да вътворяват ред и да следят за изпълнението му, за да има равнопоставеност между хората и така да се достигне хармония.Властта със сигурност има влияние и то би могло да бъде благоприятно. Тя е способна да промени хората към по-добро, да ги направи по-разумни и по-малко егоистични. Има силата да наложи модата, която да се следва сляпо. И, ако тази тенденция бъде насочена към висши ценности, то те поне малко ще завземат съзнанието на човека и ще променят разбиранията му. Властта има авторитета да въздейства положително и да ни учи.
   Но това като че ли звучи някак утопично. Доста често срещано е явлението властта да бъде използвана с егоистични цели. Тук ще се върна към по-горе дадения пример за благотворителните кампании и ще задам следния въпрос: Нима организаторите не прибират в джобовете си по-голямата част от събраните средста? Но нека приемем това за двоен интерес. Какво ще кажеш за полуголите вихрещи се тела, излъчвани постоянно по медиите? Или за филмите с насилие? Те не влияят благоприятно на едно малко дете, но пък са доходоносни, затова ще продължават да бъдат популярни. Умишлено ще пропусна да дам пример за политиката, на всички ни е ясно как стоят нещата там. Още едно нещо се вижда като през кристал – често властта не мисли за хората, властта мисли за себе си. Тя води до опиянение и самозабрава – колкото повече я имаш, толкова повече я желаеш, защото виждаш резултатите от използването й и те ти харесват. Хората, използващи властта си, оказват натиск върху останалите и по този начин се получава неравноправие, нормалната ответна реакция на което е негодуванието от страна на ощетените. А, за да не стоят със скръстени ръце и просто да недоволстват, те започват да се борят за властта. Някои я имат, други не толкова, но едно е важно – влиянието се използва в собствен интерес.
   Властта дава силата да въздействаш върху хората и върху ситуациите. Независимо дали е използвано за популяризирането на висши ценности, или егоистично, умишленото влияние върху някого е чиста манипулация. Може да се каже, че медиите управляват съзнанието на хората чрез своите предавания и лица. Когато един обичан и известен човек се държи и облича по определен начин, хората започват да копират от него, защото той е техният пример. Така популярната личност налага модел на поведение. Има възможността да манипулира обществото и да налага своите възгледи върху него. Всеки един от нас притежава някаква власт – било то в лицето на пари, известност, красота и дори нечия любов. Всичко това е свързано в огромна отговорност, защото никога не се знае дали не влияем неправилно на някого. В чиито ръце е властта, в неговите е контролът.
   Властта може да оказва благоприятно въздействие върху хората, популяризирайки нещо добро и ценно. Така те взимат пример и стават по-разумни. От друга страна, властта е използвана в собствен интерес, оказвайки натиск върху останалите, и по този начин се получава неравноправие. Властта е сигурен начин за манипулация и носи огромна отговорност за този, който я притежава.

Свободата - желана, но страшна (есе)

- Кажи ми ти, като един от най-видните революционери, какво е свободата?
- Ах, свободата! Тъй жадувана за моето отечество, за моите другари и за мене. Най-съкровеният ми блян е тя и душата си съм готов да дам за нея. Народът също я желае, ама го е страх да се вдигне на бунт. Страх го е най-първо от възможната смърт. Не ще да дава своя живот за независимостта, егоистично мисли. После се бои и от самата нея. Духовната неограниченост е още по-мъчно постижима. Умът е свикнал на робството и, дори свободен, човекът пак роб ще бъде. И как иначе като така е закърмен – да му се казва що да прави и где да ходи. Ама не е право така, ще знаеш. От свободата по-ценно няма.
- Ти, макар и Христо Ботев, също си човек. Теб не те ли е страх? Никой не желае смъртта.
- Страх ме е, ама се боря с боязънта в мене си. Животът не е същият без свободата. Той, обикновеният човечец, не гледа по-далеко от носа си. Разсъждава: „Аз искам да съм свободен, ама то досега, щом не сме се освободили, и сега няма да стане. Що да надигам глава, като може да я отрежат? Нали животът е най-важен. По-добре зависим, отколкото мъртъв.” И то един помислил така, втори, трети... И, гледай, те цяла тълпа страдалци. Слепци с очи. Малко хора се досещат за деца, внуци, идеята, борбата, родината. Кажи, не е ли туй по-значимо от живота? Съществуването е толкоз преходно. Няма що да живеем инак, ако не сторим нещо полезно. А и то робското житие не е живот. Не се търпи ограничаван да си дори от елементарни работи – не прави туй, не ходи там, не обличай таз дреха. Още повече да не ти е позволено да изповядваш твойта си вяра, да имаш твойте си традиции и обичаи, твойта си народност и твойте си мисли. Дни без рахатлък не са живот. За туй аз искам да загина в името на нещо свято, вместо да битувам тъй. Свободата е вечна. И тоз, дето загине за нея, и той вечен става.
- Това е толкова героично! А какво имаш предвид с това, че хората се страхуват от свободата? Защо това е така?
- Тука вече говорим за волността на мислите. И робът, и героят са ограничени физически, ама разликата в тях е, че първият е зависим и духом, а вторият е свободен. Робът, брате, завинаги такъв остава! Даром да му тикнеш свободата в ръцете, той не знае що да прави с нея. Ако му викнеш: „Свободен си вече!”, той ще ти се поопули, ще се почеше по кратуната, па ще се обърне и ще се върне към стария бит и ще си знае същите работи каквито и преди. Като не го е усещал туй нещо независимостта, отде да знае що е? Уж я иска, ама дълбоко в него го е страх. Всеки го е страх от непознатото. Затуй и не прави опит да поразсъждава и да вникне в своята истина. Предпочита простичкото ежедневие и така си му отминава животецът. Та и свободни да сме, тя духовната ограниченост си остава дълго, дълго. Първо от нея трябва да се отървем, после за дейности и идеи да мислим.
- Не бих могла да не се съглася. Животът е нещо ценно, но щом е изживян напразно, от него смисъл няма. Свободата наистина е силно желана, но толкова страшна, че голяма част от хората не се осмеляват да се изправят срещу този страх. Трябва първо да освободим себе си от оковите, след което да се преборим за идеята си, независимо каква цена ще платим.

Всеки сам избира и своя затвор, и своя надзирател (есе)

Тълкувайки тази фраза, затворът може да се приеме като символ на заобикалящата среда на човека и неговото ежедневие. Заобикалящата среда е домът, работата или училището, местата, които се посещават независимо какви са те. Ежедневието е поредицата повтарящи се действия, които се извършват в денонощието – от събуждането сутрин до заспиването вечер, и именно заради това е представено като затвор. Изборът им, или иначе казано - изборът на затвор несъмнено играе роля в развитието на личността. Ако моето всекидневие включва посещение на много и различни културни мероприятия, аз ще обогатявам себе си, своите знания и умения. Така животът ми освен интересен става значим. И обратното – аз мога по цял ден да стоя вкъщи и по този начин се откъсвам от света, спира стремежът ми за усъвършенстване и започва бавна деградация. Ето как средата влияе върху нас. Свободни сме да избираме как да прекарваме живота си, но трябва да внимаваме и да помислим, когато решаваме как да изживеем дори един обикновен ден, защото последици от това има.
Последици има и от избора на надзирател, а именно хората, с които комуникира човек. Най-често се общува с приятелите, колегите и семейството и по този начин те са съветник и пример за подражание. Въздействат върху личността чрез своето поведение, възгледи и начин на живот. В този случай познатата на всички ни максима „С какъвто се събереш, такъв ставаш” важи с пълна сила. Когато около мен има интелигентни и амбициозни хора, знаещи какво искат от живота и как да го получат, аз ще се уча и рано или късно ще стана като тях. Има и друг вариант – колкото и да съм успяла, обградя ли се с такива, които бездействат и единствено се оплакват, то аз ще започна да вървя надолу. Масата и обществото винаги са влияли и ще влияят върху личността. Всеки избира с кого да се сдружи, но преди да станем близки с някого и да му се доверим е нужно да го опознаем и да преценим как този човек ще ни въздейства.
Друг е въпросът доколко имаме свобода на решението, което взимаме. Смята се, че свободата се изразява в правото на избор. Но колко такива имаме всъщност? Опциите винаги са ограничени от външни обстоятелства. Аз искам всеки ден да карам сърф, но не живея до океан. Искам да посещавам множество художествени галерии, но това е трудно достижимо, тъй като такива няма в близост. Искам да съм добра приятелка на Барак Обама, но шансът дори да се запозная с него е минимален. Не винаги можем да живеем по начинът, по който искаме, и да се обградим с хората, с които желаем, затова се задоволяваме с вариантите, които имаме. Нужна е реална преценка доколко е възможно да се случи това, което желаем.
Затворът и надзирателят символизират заобикалящата среда, ежедневието на човека и хората около него. Затворът е представен по този начин, защото самото ежедневие е съвкупност от повтарящи се действия, в които индивида се затваря и ограничава. Надзирателят от своя страна е такъв, поради участието му във всекидневието и влиянието, което има. Всеки е свободен да избира как да живее живота си, но този избор винаги е съобразен със средата и вариантите, които имаме.
Към този избор трябва да се подхожда с нужното внимание, защото от него зависи дали ще се качваме нагоре, или ще слизаме надолу.