- Ах, свободата! Тъй жадувана за моето отечество, за моите другари и за мене. Най-съкровеният ми блян е тя и душата си съм готов да дам за нея. Народът също я желае, ама го е страх да се вдигне на бунт. Страх го е най-първо от възможната смърт. Не ще да дава своя живот за независимостта, егоистично мисли. После се бои и от самата нея. Духовната неограниченост е още по-мъчно постижима. Умът е свикнал на робството и, дори свободен, човекът пак роб ще бъде. И как иначе като така е закърмен – да му се казва що да прави и где да ходи. Ама не е право така, ще знаеш. От свободата по-ценно няма.
- Ти, макар и Христо Ботев, също си човек. Теб не те ли е страх? Никой не желае смъртта.
- Страх ме е, ама се боря с боязънта в мене си. Животът не е същият без свободата. Той, обикновеният човечец, не гледа по-далеко от носа си. Разсъждава: „Аз искам да съм свободен, ама то досега, щом не сме се освободили, и сега няма да стане. Що да надигам глава, като може да я отрежат? Нали животът е най-важен. По-добре зависим, отколкото мъртъв.” И то един помислил така, втори, трети... И, гледай, те цяла тълпа страдалци. Слепци с очи. Малко хора се досещат за деца, внуци, идеята, борбата, родината. Кажи, не е ли туй по-значимо от живота? Съществуването е толкоз преходно. Няма що да живеем инак, ако не сторим нещо полезно. А и то робското житие не е живот. Не се търпи ограничаван да си дори от елементарни работи – не прави туй, не ходи там, не обличай таз дреха. Още повече да не ти е позволено да изповядваш твойта си вяра, да имаш твойте си традиции и обичаи, твойта си народност и твойте си мисли. Дни без рахатлък не са живот. За туй аз искам да загина в името на нещо свято, вместо да битувам тъй. Свободата е вечна. И тоз, дето загине за нея, и той вечен става.
- Това е толкова героично! А какво имаш предвид с това, че хората се страхуват от свободата? Защо това е така?
- Тука вече говорим за волността на мислите. И робът, и героят са ограничени физически, ама разликата в тях е, че първият е зависим и духом, а вторият е свободен. Робът, брате, завинаги такъв остава! Даром да му тикнеш свободата в ръцете, той не знае що да прави с нея. Ако му викнеш: „Свободен си вече!”, той ще ти се поопули, ще се почеше по кратуната, па ще се обърне и ще се върне към стария бит и ще си знае същите работи каквито и преди. Като не го е усещал туй нещо независимостта, отде да знае що е? Уж я иска, ама дълбоко в него го е страх. Всеки го е страх от непознатото. Затуй и не прави опит да поразсъждава и да вникне в своята истина. Предпочита простичкото ежедневие и така си му отминава животецът. Та и свободни да сме, тя духовната ограниченост си остава дълго, дълго. Първо от нея трябва да се отървем, после за дейности и идеи да мислим.
- Не бих могла да не се съглася. Животът е нещо ценно, но щом е изживян напразно, от него смисъл няма. Свободата наистина е силно желана, но толкова страшна, че голяма част от хората не се осмеляват да се изправят срещу този страх. Трябва първо да освободим себе си от оковите, след което да се преборим за идеята си, независимо каква цена ще платим.
0 коментара:
Публикуване на коментар