Всеки сам избира и своя затвор, и своя надзирател (есе)

Тълкувайки тази фраза, затворът може да се приеме като символ на заобикалящата среда на човека и неговото ежедневие. Заобикалящата среда е домът, работата или училището, местата, които се посещават независимо какви са те. Ежедневието е поредицата повтарящи се действия, които се извършват в денонощието – от събуждането сутрин до заспиването вечер, и именно заради това е представено като затвор. Изборът им, или иначе казано - изборът на затвор несъмнено играе роля в развитието на личността. Ако моето всекидневие включва посещение на много и различни културни мероприятия, аз ще обогатявам себе си, своите знания и умения. Така животът ми освен интересен става значим. И обратното – аз мога по цял ден да стоя вкъщи и по този начин се откъсвам от света, спира стремежът ми за усъвършенстване и започва бавна деградация. Ето как средата влияе върху нас. Свободни сме да избираме как да прекарваме живота си, но трябва да внимаваме и да помислим, когато решаваме как да изживеем дори един обикновен ден, защото последици от това има.
Последици има и от избора на надзирател, а именно хората, с които комуникира човек. Най-често се общува с приятелите, колегите и семейството и по този начин те са съветник и пример за подражание. Въздействат върху личността чрез своето поведение, възгледи и начин на живот. В този случай познатата на всички ни максима „С какъвто се събереш, такъв ставаш” важи с пълна сила. Когато около мен има интелигентни и амбициозни хора, знаещи какво искат от живота и как да го получат, аз ще се уча и рано или късно ще стана като тях. Има и друг вариант – колкото и да съм успяла, обградя ли се с такива, които бездействат и единствено се оплакват, то аз ще започна да вървя надолу. Масата и обществото винаги са влияли и ще влияят върху личността. Всеки избира с кого да се сдружи, но преди да станем близки с някого и да му се доверим е нужно да го опознаем и да преценим как този човек ще ни въздейства.
Друг е въпросът доколко имаме свобода на решението, което взимаме. Смята се, че свободата се изразява в правото на избор. Но колко такива имаме всъщност? Опциите винаги са ограничени от външни обстоятелства. Аз искам всеки ден да карам сърф, но не живея до океан. Искам да посещавам множество художествени галерии, но това е трудно достижимо, тъй като такива няма в близост. Искам да съм добра приятелка на Барак Обама, но шансът дори да се запозная с него е минимален. Не винаги можем да живеем по начинът, по който искаме, и да се обградим с хората, с които желаем, затова се задоволяваме с вариантите, които имаме. Нужна е реална преценка доколко е възможно да се случи това, което желаем.
Затворът и надзирателят символизират заобикалящата среда, ежедневието на човека и хората около него. Затворът е представен по този начин, защото самото ежедневие е съвкупност от повтарящи се действия, в които индивида се затваря и ограничава. Надзирателят от своя страна е такъв, поради участието му във всекидневието и влиянието, което има. Всеки е свободен да избира как да живее живота си, но този избор винаги е съобразен със средата и вариантите, които имаме.
Към този избор трябва да се подхожда с нужното внимание, защото от него зависи дали ще се качваме нагоре, или ще слизаме надолу.

Вярата (подтези към есе)

Вярата е безпрекословната убеденост в определен авторитет. Обикновено вярата е насочена "навън" към нещо, но тя може да бъде вяра в себе си.
По света има много и различни хора, които са уникални сами по себе си, и всеки един от нас е свободен да вярва в това, което пожелае, според собствените си виждания и убеждения за живота. Дали ще вярваме в определена идея, в доброто и справедливото, в Бог, в утрешния ден, в близък човек, или идол, или в себе си е без значение. Важното е, че вярата придава смисъл на човешкия живот и ни помага да вървим напред дори и в най-трудните моменти.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
С тези стихове Никола Вапцаров затвърждава твърдението, че при загубата на своята вяра човек губи увереността и дори себе си сред останалите.
Вярата е висш идеал, но това не значи, че трябва да й се уповаваме сляпо. Трябва да се размишлява, да се разсъждава, да се подкрепя и да се ръководи. Да се дава всичко от себе си в името й и в това и други хора да вярват в твоята вяра. Така ти ще помагаш на нея и тя ще помага на теб. А човек определено не може без нея.
Вярата е една от колоните, на които се крепи човешкият живот. Тя се явява като опора на всеки, който има нужда от нея. А нима има някой, който не е изпадал в труден за него момент?
А тези, неверниците, които казват, че не вярват в нищо – така те се уповават на собствения си неуспех и в неуспеха на своите дела и сами се обричат на него. Какво щеше да се случи, ако Левски, Ботев и Каравелов бяха казали: „Не вярвам, че България ще бъде свободна”? Какво щеше да се стане, ако Паисий си мислеше: „Аз не вярвам, че някой ще обърне внимание на моя труд, затова няма смисъл да се трудя въобще”? Най-вероятно България все още щеше да чака своите герои, тези, които вярват в нея.
Затова аз призовавам всички да вярват! Първо в себе си, после в това, за което се борите. Ако се провалим, можем да започнем отново и пак да вярваме. Важното е, че нашата вяра придава смисъл и цел на живота, защото е вяра в мечтите.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
Човек, който няма вяра, е човек, който няма нищо.Тя е погледът към светлото бъдеще. Тя е ценност, която трябва да имаме, ако искаме да вървим напред. Не бива да позволяваме на никой и нищо да ни я отнеме, защото без нея животът от живот преминава в съществуване и губи своя смисъл.